‘Къща от стъкло’ :: Лен Влахос

Една книга, която ме накара да се ядосвам, да се замисля за нещата от живота и ценностите, да се разплача, да се усмихна и, която ме остави с доста противоречиви чувства. По-скоро към моя живот, отколкото към самата книга.
Книга, която се чете бавно, за да успееш да вникнеш в нещата, но която ме кара да продължавам да чета, въпреки желанието ми да си запиша час за ЯМР.

 

ИЗДАТЕЛСТВО: Егмонт
СТРАНИЦИ: 360
МОЯТ РЕЙТИНГ: ♦♦♦♦
НАКРАТКО: Интригуващо, объркващо, оставящо бушуващ океан от емоции

 

АНОТАЦИЯ:
За петнадесетгодишната Джаки Стоун животът е затвор. Всичко, което каже или направи, се излъчва в реално време по националната телевизия. Защо? Защото баща й умира от рак на мозъка и е продал на търг в еBay последните дни от живота си. Спечелилият – безскрупулна телевизионна риалити програма.

Няма го вече вниманието на майка й и готвенето й и безкрайните им разговори. Няма го вече доверието на сестра й, заместено от новооткритата слава на риалити звезда. Няма го вече личния й живот. Няма го и достойнството на семейството й, тъй като продуцентите изкривяват думите им и публично ги осмиват в национален ефир. Но това, от което Джаки се бои най-много, е, че съвсем скоро собствения й баща просто… няма да го има. И така, въоръжена единствено с изобретателността си и силата на интернет, девойката е решена да прекрати шоуто и да върне живота на семейството си въпреки смъртта.

♠♠♠

Когато избрах тази книга, излязох напълно от зоната си на комфорт спрямо книгите, които чета по принцип. Тя беше за мен беше предизвикателство, което сама си поставих, за да изпитам волята си в четенето и може би сполучлив опит да разширя тематиката, която ме вълнува. Смятам, че всеки човек трябва да напусне кутийката си понякога и да пробва нещо ново.
Избрах книгата ВЪПРЕКИ анотацията. Защото съм хипохондрик, защото редовно си поставям сама диагноза тумор в мозъка (тук не се шегувам, знам колко е сериозна темата и знам, че не е хубаво, но просто съм такава. Имала съм тумор в гърдата и адски ме е страх от подобни болести и постоянно мисля, че ги имам. Затова и тук искам да поднеса извиненията си, че изобщо споменавам тези си страхове, особено пред един човек, който в момента чете това, и, който се бори с подобно нещо. Имена няма да споделям, но просто ИЗВИНЯВАЙ!), защото усещах, че тази книга ще има върху мен малко по-дълбоко влияние.
Така и стана.
В процеса на четене се чувствах объркана и тъжна, но и вдъхновена и горда. Чувствах се напрегната, но и удовлетворена; ядосана и щастлива и все пак до края не можех да преценя кои са чувствата, които надделяваха.

Историята на летално болния Джаред Стоун е по-скоро история НЕ за него, а за това как близките му се спряват със странностите, които поражда един фатален тумор. История по-скоро за дъщеря му Джаки, която преминава през толкова различни стадии на развитие, че сякаш преживяваш нейните терзания в продължение на книгата. История за човешките ценности и поквара. История за доброто, тържествуващо над дребнавите желания на морално нисши хора, готови на всичко за пари, власт и дори надмощие.
Интересен е похватът, в който се преплитат съдбите на няколко различни персонажа и в същото време се изграждат техните образи, дори с ретроспекции. Винаги съм го намирала за интересно. В тази книга има много герои, които показват различните прослойки  на едно съвременно общество. Показани са хора, които могат да бъдат моторът на това общество, но са тотално безморални; от другата страна са хората, които имат всичко, но в същото време нямат нищо… и за разнообразие планират убийство…; показани са хора, които вярват и служат на Бога, но в същото време са по-греховни и от невярващите; показани са хора, които дори през стените на Интернет осъзнават, че не трябва да се срамуват от истинската си същност и могат да бъдат полезни от разстояние.
Книгата е прекалено сериозно за тийнейджъри четиво, от моята гледна точка. Но с радост бих я препоръчала именно на хора във възрастта до 20 години, защото има какво да научат от тази книга. Точно, защото много от уроците в нея аз самата съм разбрала с годините, по трудния начин – лично преживени. Тук са синтезирани. Стига да имаш съзнанието да ги възприемеш. Това е книга, която трябва да се чете внимателно и стилът на автора се опитва наистина да докосне именно тези млади хора, към които е адресирана.
Не по-малко бих я препоръчала на хора над тази възраст, че дори и на мои връстници (30+), защото някои неща могат да се научат и доста по-късно. Най-вече – че, когато си затворен в черупката си, шансът да те стъпчат е по-голям. Че аутсайдерите могат да бъдат героите на деня. И че желанието да помогнеш на семейството и да го осигуриш, в никакъв случай не трябва да граничи с крайната лудост на това да го поставиш  под стъклен похлупак, през който хората да стават свидетели на тегобата ви.

В края на книгата почувствах искрено облекчение. Облекчение, че мъките на това семейство, в началото по-скоро разделено по между си, но накрая повече от всякога сплотено, приключиха. Или поне временно, защото авторът не иска да остави нещата на сравнително нормалния край на една такава история. Не искам да споделям повече, защото без да спойлна, няма да стане работата, но само ще кажа, че дори на финала, авторът показва тотална липса на емоционалност, водеща до усещането у четящия за разпокъсаност на собствените му чувства. Дори и след последното изречение – стоях известно време с поглед, забит в празното пространство, за да разбера какво искаше да каже този човек.

Няма да простя на автора само две неща в цялата книга и вероятно едното беше неизбежно на фона на това, че разказът не е комедиен или романтично-семеен. Едно убийство на едно същество, което най-малко заслужаваше тази си съдба, е първото нещо, което според мен можеше да бъде пропуснато. Но то ми показа твърдостта на автора по отношение на неговата история. Показа ми наистина безкомпромисната му решителност да не допуска симпатия си към когото и да е било от героите в книгата си. Звучи като човек, обезверен от тежестта на живота, но опитващ се все пак да види нещата от правилната страна и да стигне до тържествуване на справедливостта.

Второто нещо, което не бих му простила, е липсата на мъжество у Джаред Стоун. Липсата на воля у този човек, който проспа цялото повествование. Буквално!
И толкова засега, че и без това май издадох повече от нужното.

Бих определила книгата като интересно четиво, написано по един малко странен начин и което няма да се понрави на всеки. Бих казала дори, че хора, които са имали срещи с рака, под каквато и да е форма, вероятно не трябва да четат тази книга, защото прекалено много ще им повлияе. От друга страна – може и да ви покаже, че от всяка ситуация, колкото и да тежка, изход има. Без да уточнявам какъв е този изход.
Изобщо това ревю е доста двуяко, но истината е, че от тази книга останах с толкова много смесени чувства, че дори и облекчението на финала й, не ми донесе този покой, който постигам след прочитането на всяка друга книга.

*Благодарности на Егмонт България за
предоставената възможност да прочета тази книга!

 

Усмивки,
Мери