‘Човек на име Уве’:: Фредрик Бакман

Ако мога да опиша една книга като човешка и истинска, като отражение на душата ми в последно време – това определено ще е ‘Човек на име Уве’ на Фредрик Бакман. Много силна книга, с много истинско послание, което докосва цялото съществувание на един човек. Една книга, която ме разсмя и ме разплака. Една книга, която трябва да се чете бавно, смислено и замислено.

ИЗДАТЕЛСТВО: Ciela
СТРАНИЦИ: 295
МОЯТ РЕЙТИНГ: ♦♦♦♦♦
НАКРАТКО: Истинска, докосваща, завладяваща

АНОТАЦИЯ:
Уве е на 59, заклет почитател и притежател на сааб, вдовец. Тъгата по любимата му Соня го кара всеки ден да пожелава смъртта си.
Вечно недоволен и гневен, наричат го изпълнения с горчивина кошмарен съсед, лесноизбухлив. Понякога Уве се пита защо наричат даден човек кисел, след като не обикаля улиците с фалшива усмивка. Той е темерут – от хората, които сочат с пръст онези, които не одобряват, и се отнасят към тях като към крадци, хванати пред прозореца. Но за него да спаси човешки живот е дреболия. Има железни принципи и е постигнал непоклатима рутина в действията си. Защо ли започва да ги нарушава?
Една сутрин бъбрива млада двойка с две весели дъщерички се нанасят в съседна къща и случайно смачкват пощенската му кутия. Случката води до комичния и трогателен разказ за безпризорна котка, неочаквано приятелство и древното изкуство да дадеш на заден с ремарке. Всичко, което се случва, ще промени киселия старец и ще разтърси до основи кварталното сдружение на обитателите.
Това е роман за гневния съсед, за влиянието на един човешки живот върху безброй други. Чудесна история в духа на филма „Колкото толкова“ с участието на Джак Никълсън.

♦♦♦

Когато ми препоръчаха да прочета ‘Човек на име Уве'(Йоанна, благодаря 💜), бях малко скептична предвид анотацията. Смъртта е тема, която кара косъмчетата на врата ми да настръхват и макар доказано, че душата продължава да съществува и след смъртта (добре де, иска ми се да се вярвам, че е доказано ахаха), когато прочета анотация, в която се говори за загуба на близък човек, неминуемо се замислям – ами, ако аз остана без най-близките си? Затова и известно време се дърпах настрани от книгата. Тя определено попада в извънкомфортната ми зона, в която чиклит се редува с Хари Потър, малко Пърси Джаксън и тук-там Дан Браун или Джефри Арчър. Сериозните книги не са моментално привличащи ме и определено ми е нужна нагласа, за да ги прочета.
Такава нагласа ме споходи декември, когато си бяхме в България. Там се чувствам спокойна, щастлива и неприкосновена и влизайки в книжарница за подаръка на съпруга ми, зърнах ‘Човек на име Уве’и дори не се замислих, а просто я грабнах. Започнах да чета обаче едва, когато си дойдохме в Германия, когато вече носталгията и мрака превзеха душата ми и четенето на подобни книги отново предизвикваше смут у мен.

Признавам, че прочетох книгата с малка пауза от няколко дни. В началото до такава степен припознах в Уве собственото си постоянно мрънкащо и нервно Аз, че се наложи наистина да поспра за малко. Когато се върнах на книгата, я дочетох за 5-6 дни – доста повече отколкото обикновено ми е нужно за книга.
Харесвам стила на автора – особен е! Авторът стои сякаш на няколко крачки от героите си и коментира, наблюдавайки ги. Уве е невероятна личност – на вид социопат, изключително затворен в себе си персонаж, интроверт със суицидни наклонности, които са напълно разбираеми предвид скорошната смърт на единствения човек, с който той общува.
Съдбата на Уве е тежка, но тя е съдбата на толкова много хора по света. Съдба, осеяна със смърт, но съдба на човек, роден алтруист. Колкото и да е необщителен, раздразнителен, нервен и гневен, толкова не може да не помогне на човек или животно в беда. Той дава, без да иска. Помага, без да очаква. Черта, която се губи в характера на повечето хора днес.

Уве е човек, който ще се застъпи за ближния или не толкова ближния, за дори досадния. Ще следва и спазва за следването на правилата, винаги ще търси справедливостта. Уве е странна птица, но няма как да не го обикнеш по време на книгата.
Той е симпатичният дядо, когото подминаваш, пресичайки улицата; той е сприхавият съсед, който постоянно мърмори, че му пречиш със съществуването си, но въпреки сприхавостта си, виждаш доброто, от което е изтъкан.

Няколко момента в книгата преживях трудно, а финалът определено не беше точно това, което очаквах. Плаках и се смях едновременно.
Книгата е история за любовта, която е двигател на съществуването. Книгата е за доброто, което се крие зад привидната мрачна личност. Книгата е за справедливостта на всяка цена, дори когато засяга човек, с когото не разговаряш. Книгата е за живота и за смъртта и следата, която един обикновен човек може да остави в света. Но Уве не е обикновен. Както не е обикновен нито един човек на този свят. Всеки от нас е уникален сам по себе си и колкото по-скоро разберем това, толкова по-скоро животът ни наистина ще придобие по-различен смисъл. Не е нужно да сме богати и известни; дори напротив -можем да сме изключително невзрачни и дори аутсайдери, но с малкото, което правим всеки ден за останалите около нас, можем да променяме света.

На тези мисли ме наведе тази книга! Освен, че заобичах Уве, в неговата покойна съпруга Соня, аз разпознах своята покойна баба, на която съм кръстена. Блага, спокойна, носила бремето на това да има сприхав съпруг, но обичаща и раздаваща се. Поне така са ми я описвали, такава, каквото видях аз Соня.  И това беше още една причина, поради която приех книгата много лично.
Имам нужда от малка почивка с някое по-фиктивно четиво и след това започвам “Баба праща поздрави и се извинява”, която си купих на английски, защото много ми се иска да видя дали има някаква разлика в преводните и оригиналните творби на Бакман. Стилът му на писане е наистина нещо, с което се сблъсквам за първи път. Странен, но оригинален. Лежерен, с прости кратки, ударни изречения. Определено влияе на начина, по който се възприема творбата и вероятно не би се понравил на всеки. Но не е ли така с всяка книга – не е възможно да се хареса на всички и обратно – не е възможно да НЕ се хареса всички.
Като самите нас – не е възможно и би било притеснително, ако се харесвахме на всички. 😉

Усмивки,
Мери