‘Писма до изгубените души’ :: Бриджит Кемерер

Ще започна с това, че след няколко такива книги, YA определено не е моят жанр. Историите са що-годе еднотипни, с прекалено много еднакви елементи, задължително има голяма драма, но явно аз съм ги надраснала тези неща и не ме влекат, напротив – скучни са ми… Все пак бях тийн преди доооооста години хаха Но, да, имаше драми, имаше истерии, имаше всякакви неволи, които днес ми се струват толкова незначителни. Но такъв е животът 🙂 Всеки минава през подобни неща. Колкото до тази книга – анотацията ме грабна, предизвика интерес у мен, който просто трябваше да бъде задоволен.

 

ИЗДАТЕЛСТВО: Егмонт
СТРАНИЦИ: 
МОЯТ РЕЙТИНГ: ♦♦♦
НАКРАТКО:  LettersToTheLost Souls

Анотация:
Джулиет Янг винаги пише писма до майка си, пътуващ по света фотожурналист. Дори след нейната смърт, тя оставя писма на гроба й. Това е единственият начин Джулиет да се справя с живота.

Деклан Мърхфи не е типът момче, с което искаш да се забъркваш. Съдът за непълнолетни му определя да полага обществено-полезен труд в местното гробище, с което той се опитва да избяга от демоните в миналото си.

Когато Деклан прочита завладяващо писмо, оставено до един гроб, не може да устои да не отговори. Скоро той се разкрива пред пълен непознат и тяхната връзка е мигновена. Но нито Деклан, нито Джулиет знае, че те всъщност не са непознати. Когато училищният живот се намесва в тайните писма, ще хвърчат искри, докато Джулиет и Деклан разбират истини, които могат да ги разделят.

♦♦♦

 

Книгата започва брутално! И под брутално, наистина имам предвид това. Особено, ако сте като мен и имате толкова богато въображение, че започвате да рисувате картини на това, което четете, от първата дума. А картината, която си представих беше ужасяваща и за малко щях да хвърля рийдъра и никога повече да не се върна към тази книга.
Но не го направих! Продължих да чета, защото анотацията всъщност ме грабна. Исках да разбера повече и в крайна сметка сама си избрах да чета това, така че си казах – не се лигави, а просто чети.

Уви, първите 50-тина страници бяха ужасно тегави. Вторачеността на авторката, а оттам на героите й, върху смъртта и загубата на изключително близки хора, както и неспособността да преживееш това, ме депресира не на майтап. И преди съм споменавала, че тази тема за мен е толкова страшна, колкото за някои са паяците и по-скоро неизвестността е тази, която ме ужасява. Но тъпо и упорито продължавам да чета книги, в които все пак темата за смъртта е широко застъпена. Да ме пита човек защо хахаха
Нещо обаче се случи след първите 50 страници. Не знам дали се дължеше на това, че си сипах чаша вино или просто, защото героите започнаха да се променят и усетих някаква тръпка в сюжета, но не исках да оставя книгата. Исках да продължа да чета, докато не разбера какво се случва.

Може да се каже, че ме грабна, но не мога да кажа точно с какво. Което е странно; явно авторката е успяла да отключи нещо в съзнанието ми, което въпреки мрачния сюжет, предизвика удоволствие. Хареса да ми чета за отношенията между двамата герои, не толкова за преживяването на най-големите им кошмари.

Привличането между Джулиет и Деклан е, в интерес на истината, описано по един абсолютно тийнейджърски начин. Писмата, които си разменят звучат някак по-скоро детински, отколкото би ми се искало на мен, но все пак да не забравяме, че те са тийнейджъри и едва ли могат да звучат толкова задълбочено. Макар, че авторката полага усилия за това.
Хареса ми магията в отношенията им, мистиката, същността, която Деклан показва чрез писмата си и, която иначе крие пред останалата част от света. Хареса ми анонимността, която двамата пазеха, подклаждаше тръпката не само в отношенията им, но и у читателя. У мен. Може би именно това ме грабна в крайна сметка – зараждащите се чувства у двамата, които ме върнаха години назад към моите първи любовни трепети. И въпреки, че основната сюжетна линия е по-скоро за превъзмогването на тежка загуба, за откриването на отдушник и начин да продължиш напред, моят интерес беше фокусиран по-скоро върху отношенията на Джулиет и Деклан. Бях леко разочарована от ранното разкриване на личностите, които стоят зад писмата. Но това доведе до появата на така досадните за мен предразсъдъци в обществото – да съдиш за хората по това, което си чул или видял, без да си направиш труда да пробиеш черупката на отстрещно стоящият и разбереш какъв е в действителност. А това предизвика, разбира се, нов обрат в отношенията на двамата.
Хареса ми, че до последно допусках различен финал на взаимоотношенията между двамата. В този смисъл – за мен краят се оказа непредсказуем, защото сюжетът така те завърта, че хем си ги представяш “и заживеели щастливи завинаги”, хем някак си не можеш да допуснеш това да се случи. Обичам книгите, които те объркват по този начин, затова и тази ми допадна.

 

*Благодарности на Егмонт България за предоставеното копие. 

Усмивки,
Мери 

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s