‘Брит-Мари беше тук’ :: Фредрик Бакман

Ако тази година направя лична класация на откритията ми в книжния свят, Фредрик Бакман ще заема началната позиция като автор, а книгите му ще се наредят сред най-любимите ми. Писателският талант на Бакман е особен, грабващ, пленяващ, завладяващ и отвличащ. Особен заради изказа и кратките изречения, които изглеждат накъсани, но в същото време повезе от изпълнени със смисъл. Грабващ, защото когато те хване от първата страница, трудно да пуска дори на последната. Пленяващ, защото просто не можеш да спреш да четеш. Отвличащ, защото забравяш за битовизмите и черните мисли и попадаш в един друг също толкова реален свят, но толкова топъл и уютен.

ИЗДАТЕЛСТВО: Сиела
СТРАНИЦИ: 347
МОЯТ РЕЙТИНГ: ♦♦♦♦♦
НАКРАТКО: Чувствена и трогваща

Мога спокойно да говоря с часове за начина, по който Фредрик Бакман ми действа. Настани се под кожата ми с ‘Човек на име Уве’ и макар да изпитвах трудност в четенето заради периода, в който се намирах, в крайна сметка попивах думите и страниците сами се прелистваха.
Брит-Мари обаче наистина беше тук и това се усеща. Тя остана в сърцето ми и си намери толкова трайно място, колкото любимият ми Хари Потър. “Брит-Мари беше тук” е книга за живота, за вторите и третите шансове, за промяната, за загубата и в крайна сметка за мотивацията за живот. Книга, в която се влюбваш заради реалността на историята, макар и измислена; заради лекотата, с която се развива действието и заради образите, които претърпяват такива метаморфози, че вярата в човечеството (моята поне) се увеличава главоломно. И в същото време тези образи не просто претърпяват метаморфоза, а сякаш се събуждат от дълбока летаргия, в която ги е поставило едно монотонно и в същото време съвсем сиво ежедневие и сякаш преоткриват загубената си идентичност. Образите са ярки, реални, чудати, а Брит-Мари е най-ярката, най-реалната и най-чудатата от всички. И тя е слънчевият миг в живота на куп непознати, които сякаш само са чакали да се появи и да разтърси по своему едно ‘градче по шосе’.

Както написах и в Goodread: Не може да не заобичаш Брит-Мари, но не може и да не те подразни. Тя е от онези възрастни дами, които вярват, че те са прави за всичко, но с тази разлика, че тя наистина е права за всичко. Но не смее да каже нищо от страх ‘какво ще си помислят хората’ или ‘как ще реагират хората’. Но все пак го прави по свой особен начин, по който просто те застопорява на едно място и те оставя с отворена уста: Аха, да кажеш нещо, но то просто не може да излезе от теб, защото каквото и да е, не е достатъчно красноречиво, за да отговори на Брит-Мари. Не че тя ще те разбере или чуе, дори да й го кажеш. Не.

Четейки книгата ярко си представях образите, обстановката и действията, които се развиваха. Разхождах се из Борг, ритах топка с децата, присъствах на големия мач, учех се заедно с всички да приемам себе си. А накрая на книгата ясно и категорично ми беше заявено, че животът не свършва просто, защото си на определена възраст. Последният шанс никога не е последен, а е следващ. Важното е да го грабнеш. И да го последваш. Защото винаги можеш да откриеш нова любов; да си върнеш старата; да промениш нечий живот в стремежа си всъщност да промениш своя. Винаги можеш да оставиш своя отпечатък, дори и 63 години да си бил невидим. Винаги ТРЯБВА да слушаш сърцето си и неговия шепот, а не толкова разума и неговия крясък. И винаги, винаги, винаги да подреждаш приборите по правилния начин. Просто, защото това е правилният начин.

“Брит-Мари беше тук” е от книгите, които съжалявам, че са свършили. 347 страници не ми бяха достатъчни. Но е от книгите, които се радвам, че купих, защото ще имам възможността да я препрочитам колкото пъти искам. А това ще се случи неминуемо.

Усмивки,
Мери